Рестартиране
Художникът е претенциозен човек, който се стреми да ни преразкаже света. Той настоява да ни предаде собствената си версия за него. С това се случват две неща: дава ни се възможност да сравним нашата представа с неговата и да се доближим до неговия свят, което е вид духовна интимност.
Нарисуваното е преди всичко чувство, а след това форма. Художникът не се впечатлява най-напред от видените очертания, а от впечатлението, което пораждат в съзнанието му, от чувството, което създават, и в зависимост от това дали са нови за него, дали го връщат в спомен, или го изтласкват в мечтание, избира и отношението си към произведението. Когато са новост, е само „Ах…“. Когато извикват спомен, създават обогатеното му повторно изживяване. Когато създават мечта за „после“, създават надежда и очакване, силата на които познава всеки. Затова и общуването с художниците е било така желано от императори, царе, велможи… От всички, които управляват настоящето, но не ти създават умилението на миналото и вълнението на неслучилото се, но очаквано бъдеще. Та тези социални представители си купуват поръчаната по-добра външна представа за себе си чрез портретирането, и най-вече възможността да бъдат разположени във вечността, която природната гледка като фон за рисувания им образ предлага.
Завръщането към усещането за вечност се постига най-лесно чрез общуването с природата и чрез науката и изкуството. Затова избрах заглавието „Рестартиране“. Най-вече за да усетим изначалното. Неизбраната от нас точка на тръгване, движението ни във времето и многоточието на очакването за край. Многообразието от природни картини и състояния, в които все по-често се взирам прозиращо, ме карат да се възхитя от калейдоскопичната възможност на Създателя. От дадената ни възможност да участваме в нея, засаждайки цвете или дърво, но без да господстваме.
Втората тема е спокойствието и излъчващата се бавност на арабския свят, граничещи с примиреност. Едно друго начало, дало старта на научните открития, на архитектурата и на изкуствата, които спасяват света, без да настояват – само ако ги избереш. С една канонична писменост, изискваща калиграфско внимание и несъмнено осигуряваща секретността на създаденото и предлаганото спрямо друговерците, използвана като секретен ключ към стремящите се да научат. Така е с писменостите на нациите създатели – с китайската, с индийската… Всички те казват: „Даваме ти достъп до постигнатото от нас, но трябва да положиш усилие да усвоиш кода на спецификата ни.“ А тя е като арабски катинар. Всички катинари по света са на приблизително еднакъв принцип. Само арабските не са. Защото са пазители на нещото, чиято важност е подчертана от тази катинарна недостъпност.
Завръщането към това усещане за спокойствие, увереност и надежда, към това рестартиране е опитът ми за близост с вас – близост, която само споделеното без излишна претенциозност изкуство позволява…
Людмил Георгиев